Цветан Радославов Хаджи-Денков е български психолог и автор на съвременния химн на България. 

Той е роден в град Свищов, на 19 април 1863 год., в семейството на Пауника Христаки Павлович и Георги Хаджиденков. След ранната смърт на родителите на майка му, тя е осиновена от видния свищовски търговец и френски поданик Цвятко Радославов и жена му Кириякица Икономова, затова първородния внук е кръстен на дядо си Цветан. През 1871 г. осемгодишния Цветан е отведен от дядо си Цвятко в Русе, където чрез френското консулство той го осиновява и прави свой законен наследник и приемник.

Още в юношеската си възраст той развива и утвърждава влечението си към научните знания, изкуството и музиката. Завършва университета в гр.Прага през 1888 г. със специалност история и славистика. Същевременно с това посещава курсове по математика, литература, философия. В свободното си време се занимава с изкуство, музика, посещава театрални представления, концерти и изложби.

Познаването на славянските езици, гръцки, латински, повечето западноевропейски езици, древни езици, позволява на Цветан Радославов да навлезе по-дълбоко в българската и старата история на света. Средата в която израства, обкръжението му и примера, който има за подражание, определят бъдещия му морален облик и разностранни интереси. Дядо му Христаки Павлович полага началото на славянобългарското обучение на свищовската младеж. Другият му дядо, Цвятко, е близък приятел и съратник на Георги С.Раковски и един от основателите на читалището в града. Двамата му вуйчовци, Димитър и Николай Павлович-братя на майка му-са не по малко известни радетели за пробуждане на националното съзнание у българите.

След като завършва университета в Лайпциг се завръща в България и работи като учител, философ, музикант, театрал, обществен деятел. Удивява всички със своите обширни познания в областта на ред хуманитарни науки, особено в областта на историята, филологията и психологията. Проявява жив интерес към археологията, етнографията и нумизматиката.

В музея се пази нумизматичната му сбирка от антични и средновековни монети, подарената от него колекция с повече от 100 геми и камеи, която е втората по големина след тази в археологическия музей в София.

Кореспонденцията му, която се съхранява в музея, хвърля светлина върху близките му отношения със семейството, роднини и приятели и говорят за това, колко обичан е бил той.

А запазените повече от 100 фотографии ни дават почти пълна представа за неговия и на семейството му живот.

Известна информация за учителствуването му и връзката му с учениците дават съхранените учителски тефтерчета, поканите от неговите ученици, поздравителните телеграми, които му изпращат. Тези материали позволяват да усетим по пълно атмосферата учител-ученик.

От спомените на Васил Пиндев, ученик на Цветан Радославов разбираме:

„..Към края на свършване на гимназията (средно гимназиално образование) ний вече бяхме възмажали и от другите учители разбрахме, че Цветан Радсолавов имал 4-5 доктората, така че с тази си култура той се издигна много пред нас и ний с голямо уважение и внимание го слушахме през време на предаване на уроците в часовете му.

Когато разбрахме, че Цветан Радославов има докторат и по музика и че е превел от италиански операта “Аида” на Верди – аз бях като ученик старши на духовата музика – често свирехме маршове в училищния двор и марширувахме. Той излизаше в двора с загърнато пардесю и вечно с цигарлък с цигара, пушейки, се вслушваше в нашата музика. Но както казвам по-горе неговата култура и образование застави всички да сме внимателни в обноските си и прочие към него, защото и той беше такъв към нас.

Към края на гимназиалния курс запитахме един учител защо г-н Радославов с тази си култура не отива в университета, а той ни отговори, че скромността на Радославов отива до “престъпност.” С голяма почит и уважение нашия випуск се раздели с г-н Радославов...”

Обезсмъртил е името си с пленителната, станала по-късно химн на България, песен “Мила Родино”. Тогава никой не се сеща да попита кой е автора на тази високопатриотична песен. Дори сестрите му не знаят, че песента е сътворена от техния „батьо”, а те с удоволствие я пеят на семейните сбирки. Самият Радославов казва : „Аз съм създал тази „Горда стара планина”, като съм мислил неведнъж. Неведнъж съм се възхищавал от прелестите на България. И най после можах да напиша текст, да изразя чувствата си към хубостите на своята родина и да намеря съответната нотировка. Защото винаги изпитвах неизразим възторг, когато погледът ми обладаваше дивния простор на родината.”

След завръщането с през 1928 г. в Свищов, най-любимото му място става музеят на Алеко, където ходи всеки ден и помага в пряката музейна работа на уредниците. Притежавания богат архивен фонд е едно предизвикателство към тези, които искат да навлязат по дълбоко в неговото дело, за да бъде представен и възприет от следващите поколения по-пълно и цялостно, по-живо./ Исторически Музей Свищов

Снимка: ДА „Архиви“