Свищов през XIX век.Какво е видял руският писател по нашите земи?

Добавено: Вторник, 20 Юни 2017г
ЗИМНИЦА И СИСТОВ




Сегашният характер на Зимница. Систовският продоволствен склад. Град Систов и неговият външен вид [...] Румънската „Европа” и българската „Азия”. Облеклото 

на българските граждани. Местната българска интелигенция. „Учителките”. Обществената и семейната нравственост на българите [...] Как и какво ядат българите 

[...] Житейският такт на българските жени. Характерът на женската красота [...]







Бивакът при с. Царевица (Текир), 26 юни




[...] Град Систово или Систов — по български Свиштов, а по руски би следвало да е Свищов [*] — се счита за един от най-големите търговски градове в България 

и за едно от най-хубавите пристанища на Дунава. Разположен е на издигнат бряг, чиято най-висока точка в тази местност се равнява едва на 900 фута.




Това неголямо градче, красиво скупчено във вид на амфитеатър по склоновете на брега и част от самия бряг около пристанището, е заселено половината с турци, а 

другата половина с българи, като числеността на населението не превишава осем или десет хиляди души [**]. Къщите на богатите хора, и предимно на българите, 

са оградени с високи каменни дувари без отвори, така че всеки двор представлява своеобразно затворено укрепление. Във вътрешността му трудно би могло да се 

проникне, ако стопанинът не благоволи да разтвори доброволно пред влизащия гост своите здрави, обковани е желязо дъбови порти, чието устройство много напомня 

нашите руски порти с напречни греди, увенчани







*. У нас неизвестно защо са усвоили румънското и австрийското произношение на името на този град. — Бел. В. Крестовски.




**. В Систов има 2000 български къщи, до 100 влашки, 1530 турски и 160 цигански. — Бел. В. Крестовски.










с неголям навес във вид на гребен. Ако се наложи да бъде взет с щурм Систов, всяка от тези къщи би могла да послужи на отбраняващия се за чудесно укрепление. 

Улиците са тесни, криви и с изключение на главната, която сега е наречена „Александровска”, са много еднообразни, тъй като в повечето случаи от двете им 

страни се нижат само слепите високи каменни дувари.




Рядко някъде ще се подаде чардаче, построено по източен образец с еркер с широки прозорчета, закрити до половината с дървена решетка. Това е навярно 

изоставен мюсюлмански дом и неговото чардаче е принадлежало на помещенията, където е бил харемът, за което свидетелствува задължителният атрибут, т. е. 

решетката. Впрочем много български къщи се строят по този начин, при това горните етажи се издават един след друг над долните чрез чардаци и еркери, всеки на 

разстояние с около аршин от другия. Този вид постройки, покрити с керемиди или дъски, са много красиви и своеобразни. В долната, търговска част на града, 

наречена „Агенция”, къщите и магазините имат почти напълно европейски, но много нескопосан и скучен вид, нещо подобно на нашите обикновени складове за 

зърнени храни. Всичките те са построени наново след пожара през 1870 година.




В горния град, който се нарича „Чука”, почти всяка къща е оградена с цветна и овощна градинка, с навес от лозница и задължително с водохранилище, кладенец 

или чешма, което придава на вътрешността на тези оградени с каменни стени дворове много мил, уютен и дори поетичен вид. Градски площади няма, а има само 

неголеми площадки с неправилна форма, обградени с бяла акация или кестени. В един от ъглите на всяка от тях има задължително обществен водоем във вид на 

чешма, облицована с камък или мрамор, в горната част на която със старинни букви, често позлатени, са изписани някакви благочестиви турски или български 

надписи и изречения. Тук обикновено се събират групички жени, девойки и деца със стомни и менци. Това е своего рода техен клуб или място, където една на 

друга си съобщават всичките градски и други новини и слухове и се водят приятелски, оживени разговори. Местността, върху която е разположен градът, е 

изровена







откъм Дунава от пороите, големи ями и свлачища я разсичат на няколко места и в различни направления. На най-високата крайбрежна скала се извисяват 

развалините от древно укрепление. Сега някакъв българин е забил там висок прът с руския национален флаг.




Кога точно е основан Систов, не е известно, но навярно е станало по времето на Римската империя, за което и досега свидетелствува самият градеж на древните 

укрепления в западния край на града, разрушени от турците по време на тяхното нашествие в тези земи. От 1790 г. Систов получава европейска известност като 

място, в което е подписан австрийско-турският мирен договор [1], определящ сегашните граници между тези две държави. Оттогава започва епохата на раздори и 

сблъскване на интересите между Австрия и Русия в източната им политика. В нашата война с Турция през 1809 г. турците очаквали, че тук руската армия ще 

премине Дунава, и затова укрепили града, но следващата 1810 г. генерал-майор Сен При (Saint Priest) изгорил града и разрушил укрепленията му, а през 1820 г. 

Систов вече отново е застроен и укрепен. По време на войната от 1828—1829 г. жителите на Систов, тормозени от турците, избягали в Зимница [2] и на север от 

нея, като основали град Александрия — мястото, където доскоро пребиваваха двете наши главни квартири. Руските батареи, построени на левия бряг на Дунава от 

генерал Хрулев, заставили през февруари 1854 г. турските канонерки да се оттеглят от Систов нагоре по Дунава и да се укрият в река Осъм зад Никопол. В 

сегашната война, предполагайки, че местността около Систов е твърде непристъпна, турците го оставиха почти без защита: целият гарнизон в града се състоеше 

само от два табора, а тези три-четири табора, с които си имахме работа при източните възвишения на Текирдере, не бяха в състава на местната брегова защита. 

Те били изпратени от Русщук в Никопол, за да подсилят тамошния гарнизон, тъй като се очаквало преминаването на реката да стане при Фламунда и Турно [3]. 

Както казват в крайна сметка някои турски пленници и местни жители, ако бяхме решили да преминем тук с денонощие по-рано или по-късно, нямало да срещнем 

изобщо никаква съпротива.










В Систов има четири православни църкви [4]: „Св. Димитър”, „Св. Петър”, „Преображение” и „Покров”. Двете от тях имат куполи и камбанарии, чиито камбани 

междувпрочем бяха окачени едва в деня, когато пристигнахме в града, а дотогава дълго време се пазели в църковните гробници, тъй като турците не позволявали 

на православните християни да ги бият. Тази привилегия била дадена само на преминалите след агитацията на известния Цанков [5], в лоното на римското 

католичество. Местните жители свято почитат храмовете си като заветен символ на своята народност и единство с православна Русия и затова отделят значителна 

част от доходите си за поддържане на тяхната красота и за развитие на народното образование. В Систов има обществена библиотека („читалище”), шест начални 

училища, три от които са за момичета, едно средно учебно заведение до четвърти клас и висше [6] българско училище, което наброява до 150 ученици и ученички. 

Учителският персонал на низшите учебни заведения се състои от 13 учители и 7 „учителки” (наставнички). Всред местните българи благодарение на непрекъснатите 

международни връзки има много хора, които прекрасно владеят руски, френски, немски, турски, сръбски и румънски език. Освен това българският език е толкова 

близък до нашия, че не срещаме никакви затруднения при общуване с жителите. Тъй като Систов е търговски град, в него живеят много богати търговци и 

занаятчии; последните се занимават главио с риболов в Дунава и в обширното Систовско езеро, което се разстила в низината, западно от града, и при всеки 

разлив се слива с водите на Дунава. Вносните стоки на местния пазар сега са предимно австрийски. Преди източната война от 1853—1856 г., когато Русия 

притежаваше устието на Дунава, тук руските стоки доста много и не без изгода съперничаха на австрийските и би следвало да се предположи, че след като си 

възвърнем румънска Бесарабия, руското търговско влияние ще се възстанови в крайдунавските български пазари.




Турското население на Систов не е очаквало русите да навлязат толкова бързо в България и още по-малко е мислело, че преминаването на реката ще стане именно 

при техния град. Турците изобщо малко вярвали










във възможността за бързо преминаване в който и да е пункт и били убедени, че работата ще се проточи още дълго в артилерийски престрелки между двата бряга, а 

пък аллах ще помогне да се намеси и „ингнлизът” и всичко ще мине благополучно. Тази своя увереност те изразявали навсякъде, а най-вече в бръснарниците (които 

са и кафенета) по време на сладкия кеф и приятелския разговор около бълбукащото „наргиле”. В същото време из Систов бродели и мрачни за българите слухове, 

пръскани от турските чиновници. Верни или не, но тук се твърдяло, че турските аскери и черкези от няколко съседни села се готвят за поголовно изтребване на 

систовските християни — изменници на „падишаха”, които са се осмелили да съчувствуват на замислите на „московеца”. Твърдят, че вече били съставени два 

списъка: в единия се намирали имената на лицата, които трябвало да бъдат убити, а в другия — имената на жените и девойките, които турците смятали да продадат 

в Мала Азия. Забележително е обаче ето какво: турското население започнало почти поголовно да напуска Систов и да се движи към вътрешността на страната още 

от 13 и 14 юни, повече от денонощие по-рано от нашето преминаване. Това неволно буди подозрение, че денят и мястото му едва ли са били непроницаема тайна за 

турците, освен ако притежават инстинкта на мишките и черните хлебарки, които според твърденията напускат предварително жилището, предчувствувайки скорошен 

пожар или наводнение. Всичко ценно бегълците са отнесли със себе си. Останали са само дюшеци, излишни домакински съдове и разни книги (предимно в джамиите), 

които за съжаление били разпокъсани и унищожени от българите, преди руските власти да решат да наложат възбрана върху имуществото на джамиите. След 

напускането на града от турските власти и жители тук за известно време се възцарила пълна анархия. Всред отрудената и бедна класа на християнското население 

се развихрили лоши инстинкти, които тласнали тези хора към грабеж на оставеното имущество и разоряване на турските жилища. Когато влязохме в града, по- 

голямата част от турските квартали бяха почти напълно разрушени. Вратите, рамките и стъклата на прозорците бяха или избити и изкривени, или отнесени







от някого за собствените му нужди, съдовете — канарчета, килерите — както се казва — с главата надолу. Възглавници, дюшеци, матраци, обикновено пълнени тук с 

памук, овча вълна и дреп, бяха разпокъсани, при това цялото им съдържание заедно с разни вехтории, изподрани книжки и ръкописи се стелеха из повечето дворове 

и по подовете на стаите. Българите все търсели в дюшеците пари, забравени или оставени в бързината от турците, но повечето се отдавали на безчинства 

единствено за самото разорение, от чувството за мъст и желание да не остане тук от турците и помен. Такова въмездие от общохуманна гледна точка, разбира се, 

е много лошо, но то е понятно: твърде много е накипяло в душите на тези хора заради вековните насилия над тях и безправието. Впрочем с влизането на нашите 

войски в града тези безобразия веднага бяха прекратени. При оцелелите по някаква случайност джамии бяха поставени караули, разрушените бяха почистени и 

поправени, доколкото беше възможно, и временно бяха превърнати в складове и болници, така че вече на 17-то число над няколко минарета се развяваха флаговете 

на „Червен кръст”. Редица къщи от турския квартал също бяха приведени горе-долу в ред и в тях беше настанена една от военновременните болници. Нашите власти 

веднага учредиха временен градски съвет от местния главен протойерей и няколко избрани граждани, които от своя страна организираха гражданска полиция в помощ 

на нашата военна полиция — и още на следващата сутрин в града се възцари пълен ред. Улиците междувпрочем непрекъснато бяха препълнени с преминаващи войници, 

а от 20-ти юни те бяха задръстени е интендантските части и войсковите обози, така че движението с всеки час ставаше все по-затруднено. От ранна сутрин до 

късна нощ в града кипеше най-оживена търговия, предимно с местни продукти: вино, тютюн и хляб, който българите веднага почнаха да пекат и продават. Навсякъде 

се откриваха множество малки сергии, които се гушеха пред всяка порта, във всеки вход, едва ли не пред всеки прозорец и под навеси на уличните площадки. В 

българските „готвачници” направо пред широко отворените прозорци, в медни калайдисани котли се вареше „чорба” с лют пипер, без който










тук не се готви почти нито едно ядене, къкреше мазен пилаф с овнешко, печаха се върху жарта овнешки суджуци и риба, разнасяйки във въздуха непоносим, 

смрадлив пушек от лой и олио. Пак тук, в съседство, се продаваха разни рахатлокуми, халви и други източни сладкиши, вино и ракия, катран, обуща и галантерия 

— и за всичко това се тълпяха много купувачи измежду войниците. Някакви предприемчиви немци и французи веднага откриха „ресторанти” за офицерите, където, 

разбира се, скубеха както си поискат. Цигулките и „нуи” на румънско-циганските оркестърчета виеха неизменния „Постильон” [...]




Стъпиш ли в Систов, веднага чувствуваш, че „цивилизована” Европа е останала назад, отвъд Дунава, и че си попаднал изведнъж във водовъртежа на нещо извънредно 

своеобразно, невиждано, че тук вече започва Азия или „Турско”, както кават войниците. Това се усеща навсякъде — в пъстротата на живота, кипящ направо на 

главната улица, във вида на облеклата, на сградите, на жилищата, в тези стройни бели минарета [...] Колкото и да е непривлекателна сама по себе си, Зимница е 

все още „Европа”. По нейните улици се задушаваш от прах, но тези улици са достатъчно широки и правилно планирани на квартала. Тук няма прах, има много вода 

във водоемите, но тези стени на каменните огради и тези до невъзможност тесни улици, преки и сокаци представляват такъв лабиринт, че непривикнал с него, 

както се казва, и дяволът ще си счупи крака. Човек може още по-лесно да си го счупи, защото с изключение пак на главната улица уличната настилка представлява 

често купчина от плочи и чакъл и като вървиш, трябва да си отваряш очите на четири. С една дума, там е Европа, а тук — Азия, но нейната външност и целият 

този, така да се каже, първобитен и наивно откровен житейски уличен ред са до такава степен нови и своеобразни за нас, че неволно будят любопитство и 

симпатия именно със своята новост и оригиналност.




Малко по-заможните българки носят през тези дни своите най-хубави премени като на голям празник, косите им са сплетени на две плитки, спуснати на гърба и 

съединени в краищата си с някаква лента, главата си покриват с лека кърпа, еднаква за момичетата










и жените, само с тази разлика, че у жените тя е предимно черна. Момичетата пък освен това понякога украсяват косите си със свежи цветя. Талиите им са 

стегнати с широки, украсени с везба колани, които се закопчават отпред с две големи, релефно орнаментирани изпъкнали плочки от ковано сребро, раменете им са 

покрити с кокетно ушити „душегрейки”, обточени с пух от птица или някаква ценна кожа от рода на самур, червена лисица или други. Тези елечета се шият най- 

вече от копринени материи с ярки цветове: жълт, син, зелен и лилав. Белите им тънки ризи са украсени на врата и ръкавите с цветна бродерия и много напомнят 

нашите руски и малоруски бродерии върху подобни ризи. На шиите си момичетата носят гердаии от мъниста и корали или огърлици от сребърни и златни стари 

монети, вълнените им поли са до глезените, кракът е обут в бродиран чорап и тясна пантофка. Но колкото миловидна е българката в своята народна носия, толкова 

тя губи, веднага щом реши да се наконти в европейско модно облекло. Всичко това изглежда на нея грубовато, недодялано, неграциозно — просто една слугиня в 

чиновническо семейство от средна ръка. Мъжката национална носия се състои от невисок овчи калпак, сукнена, тъмнокафява или тъмнолилава аба, широко отворена 

отпред и украсена по шевовете, на гърба и на ръкавите с черни шнурове и гайтани, много широки при чатала и тесни под коленете сукнени шалвари с цвета на 

сетрето, също украсени отпред по хусарски с черни гайтани. Тези шалвари се разширяват леко над ходилото, обуто в обувка, а гърдите и коремът са стегнати с 

широк червен или зелен вълнен пояс, изпод който сега често се подава крив ятаган или два кремъклии пищова.




Възрастните по-заможни хора прибавят към този костюм сукнен широк или обточен с лисичи кожи кафтан — „джубе” или „шамолажи” [7], — който стига до под 

коляното и с кройката си отчасти напомня расо. Най-богатите търговци и така наречената „интелигенция” носят европейски костюм, но той им приляга точно така, 

както парижките моди на жените им, и ако жените приличат на слугини, мъжете много приличат на недодялани лакеи. Въобще този народ ни се струва толкова 

завършен и своеобразен, че всяко негово домогване










до общоевропейския банален стил звучи с някакъв рязък, фалшив дисонанс.




Тукашните учителки в това отношение са много почувствителни от „интелигентните” мъже: те носят много скромна народна носия и по всякакъв начин се стараят да 

поддържат и развиват в своите малки училища духа на православието и народността. Българските учителки са много особени. Те са почти изключително девойки, 

сирачета, посветили се на учителската работа като че ли на някакъв свещен обет — за тях учителствуването е богоугодно дело. Своето възпитание и някои наченки 

на обща образованост те са получили или в градските училища, или в женските манастири (дори предимно в тях). Всички те са пламенни патриотки, живи пазителки 

на народната поезия, песни, приказки, исторически български легенди и дори нерядко сами пишат стихове и песни, които после от уста на уста се разнасят из 

цяла България. Те са много религиозни и за тях православието е не само вяра, но и свято народно знаме. За безупречната чистота на живота им няма какво да се 

говори, още повече че тук [*] обществената и семейната нравственост е на такава висота, че поразително контрастира на нравствеността от левия бряг на Дунава 

[**]. Затова учителките навсякъде се ползуват с голямо и напълно заслужено уважение. Дай боже това да се запази и в бъдеще в живота на българския народ.







*. Както въобще в цяла България. — Бел. Вс. Крестовски.




**. В Систов, междувпрочем, в първите дни от преминаването на войските ни отвъд Дунава се появиха няколко румънски жени от по-особен вид. Градският съвет 

веднага ги изпрати обратно в Зимница, мотивирайки решението си с това, че в техния град от веки веков такава дързост не е имало. Това е даже, ако искате да 

знаете, извънредно пуританско. Съпружеската изневяра тук е просто нечувано дело и който наруши закона, не би си намерил място в обществото. Всички биха 

гледали на него като на загубил честта и достойнството си, опозорен човек, а сред простолюдието непоклатимата вяра в девическата нравственост достига дотам, 

че в много места не е прието момичетата да се изповядват и да приемат причастие преди женитбата си. Веднъж когато, удивен от този факт, попитах една почтена 

майка на семейство защо това е така — тя ми отговори за 16-годишната си дъщеря: „Защото тя още няма за какво да се кае, тя е чиста, тя е ангел.” Можете да си 

представите тогава какво ужасно, непоносимо оскърбление са били за българите тези вечни изнасилвания от турците на техните жени. — Бел. Вс. Крестовски.










През няколкото дни, които прекарах в Систов, ми се падна да живея в къщата на богатия търговец Вълко Павурджиев, търгуващ в долния град с желязо. Но там се 

намира само магазинчето му, а той със семейството си живее в собствена къща на главната, сега „Александровска” улица, недалеч от градската съборна църква. По 

това време ми се случи да гостувам и у други българи — в една къща на имен ден, в друга — на сватба, и ако опиша обстановката и бита на моя хазаин, това ще 

бъдат описания, повече или по-малко общи за всички местни жители от тази категория.




Домът на Вълко Павурджиев се намира сред двор, ограден с висока каменна стена, както и по-голяма част от българските къщи в Систов. Каменен висок фундамент 

представлява първият етаж, малко вкопан в земята. Към това помещение води само една врата със стъпала надолу. Прозорци няма, за да се поддържа в долния етаж 

постоянна прохлада през летните горещини. Тук светлината прониква само през отворената масивна дъбова врата. Това сутеренно помещение служи за склад и един 

специален отвор води от него в подземното мазе, където се държат виното, месните и други запаси. В сутерена, както и в цялата останала къща се поддържа 

забележителна чистота и ред. Същото е и на двора с изящната градинка, където обикновено семейството прекарва времето си през знойните дни, като я напуска 

само когато слънцето започне да препича дори през дебелата сянка на асмата. Тук жените се занимават с всякаква къщна работа и с ръкоделие: плетат шарени 

чорапи, бродират с копринени и златна нишка кърпички, пешкири, кадифени и копринени женски къси връхни дрехи — арнаутки.




По пладне стопанинът се връща от магазина и тогава цялото семейство започва с молитва обяда, който се поднася в сутерена. За обяда всички се събират в тесен 

кръг, приклекнали или седнали със скръстени нозе на застлана върху пръстения под широка рогозка. По този начин те се разполагат около ниска кръгла „маса” или 

„ниска софра” [*], на която се нареждат







*. Първото название е от румънски, а второто от турски произход. Румънците (освен висшето съсловие) и турците ядат точно на такива масички — очевидно обичай, 

заимствуван от Изток. — Бел. Вс. Крестовски.










различни ястия. Между тях българският борш — „чорба” или подкиселена кокоша супа с ориз, пилафът, печеното овнешко, или „паприцярж”, т. е. овнешко рагу с лук 

и червени чушки, почти неизменно присъствуват на трапезата. В повечето случаи всички ядат от обща паница или си сипват ядене в особени чинии, които по време 

на храненето държат в лявата си ръка или на коленете. Прислужниците — готвачката и момчето, — след като донесат яденето, сядат на масата със стопаните и се 

хранят заедно. Всичко това е доста патриархално, но иначе не може и да бъде, защото при отсъствието на касти и съсловия тук всички са равни помежду си, 

всички са българи, „божи чада” и всички са турска рая. Освен това, в обществения бит кротки и почтителни към по-възрастните от своя род, българите са горди и 

самолюбиви, затова те дори считат за унизително да слугуват на другите — само крайната нужда може да застави българина да слугува на чужди хора. Стопаните, 

разбирайки и щадейки самолюбието на прислугата, се стараят да облекчат нейното зависимо положение, като приемат слугите едва ли не за членове на своето 

семейство. По тази причина и бедни сред тях в обикновено мирно време има много малко [*]. Ако българско дете осиротее и остане без майка и баща, някой богат 

българин го взема в своето семейство, за да го възпита, и то дори само за да запази племето си от позора на нищетата. И така, тези сираци в повечето случаи 

стават домашни прислужници, те са, така да се каже, по-младите или добавъчни членове на семейството, на които се възлага определен вид домашна работа [**]. 

Обядът завършва пак с молитва и следва кратка почивка, след която стопанинът отново отива в магазина си, а жените се залавят или за ръкоделието, или се 

грижат в градината за цветята, гроздето и овощните дръвчета, или сядат с ръчната







*. Сега, разбира се, е друго, защото турските кланета и погроми са превърнали маса българи в бедняци, лишени от последното парче хляб, но въпреки това рядко 

българинът ще се реши да протегне на улицата ръка за милостиня. Ако някои просят, то са повече нещастни жени, вдовици на заклани мъже, избягали тук откъм 

Балкана с дребните си дечица. — Бел. В. Крестовски.




**. В домовете, където няма прислуга, нейните задължения изпълняват членовете на семейството, и то предимно младите. — Бел. В. Крестовски.










си работа на сянка върху килимче и някой член от семейството им чете книга или вестник, а те работят и слушат. Надвечер, т. е. в четири или пет часа, им 

идват гости — повечето жени, понякога с децата си, и тогава цялото семейство преминава в горния етаж на къщата, а там където такъв етаж липсва, приемането на 

гостите става в специална представителна стая. Във всички български къщи, на един или няколко етажа, по външна стълба се изкачвате в просторно, светло антре, 

където стопаните и гостите си събуват обувките и пантофите. Това не се отнася до мъжете, които носят ботуши, но преди да се влезе, трябва добре да се изтрият 

подметките в специална изтривалка, поставена пред входната врата, иначе рискувате да се покажете невежливи и невежи по отношение на правилата на приличие и 

общуване. От антрето няколко врати водят в отделни стаи, които не винаги са свързани помежду си, така че за да се влезе от една в друга, трябва да се мине 

през него. В страничните стаи живеят отделните членове на семейството, но спалнята на мъжа и жената е винаги обща, за двамата, и това е, така да се каже, 

светая светих, където входът за чужди е забранен, а членовете на семейството могат да влязат само ако предупредят гласно или като почукат на вратата. Една 

или две свързани помежду си стаи служат за приемна на гостите. Те са винаги доста светли и се поддържат в забележителна, бих казал, по холандски педантична 

чистота, така че хората, които носят пантофи или обувки, влизат тук само по чорапи и остават така през цялото си гостуване. В едната от тези стаи често 

външната стена представлява непрекъснат ред от остъклени рамки като един голям широк прозорец, а понякога вместо него в тези стаи има или четириъгълен, или 

полукръгъл светъл чардак — еркер, обграден около стената с широки миндери с възглавници. Изобщо в гостните една или две стени са заети открай докрай с голям 

широк и нисък източен миндер с възглавници вместо гръбче. За покриване на тази мебел се използуват килими или много красиви източни тъкани, често съшити от 

великолепно съчетани разноцветни сукнени парчета с избродирани по тях фантастични цветя и орнаменти от коприна [*]. Пред миндерите







*. У бедняците и селяните в кирпичните къщички в стаите, а и на стената, която граничи с външен, покрит с пръти вход, тези дивани се правят от пръст, а 

отгоре се натъпкват с дебел слой глина и се покриват с рогозки, халища или домашно тъкани черги. — Бел. Вс. Крестовски.










в някои къщи са поставени ниски източни масички ог рода на кръглите или многостенни табуретки, целите инкрустирани със седеф, черупка от костенурка, слонова 

кост, черно орехово или палисандрово дърво, извънредно красиви и изящни. Бродираните покривки на масите, постелките на диваните и масичките са част от 

изяществото и разкоша на източната мебилнровка на стаите. И колко неприятно бие на очи, когато наред с подобни предмети срещнеш понякога в същата гостна вити 

виенски столове, маси за игра на карти и тям подобни предмети от общоевропейски, така да се каже, цивилизовано пошъл вид. Те се връзват е оригиналността на 

тази обстановка точно толкова, колкото и европейското облекло с българина и българката. Нерядко се случва в една от гостните стаи да се намира двоен креват, 

подреден пищно, с копринен юрган и възглавници с тюлени или батистени бродирани калъфи. На този креват обаче никой никога не спи и дори стопаните не сядат 

върху него, а той стои тук само за показ, като символ на семейното начало в къщата. Добре рендосаният и небоядисан под е покрит изцяло с големи, изящно 

изработени тръстикови рогозки, а пред миндерите са постлани пъстроцветни килими, каквито някога окачват и на стените над креватите и отоманките. Стените 

винаги са прясно варосани и понякога са нашарени като тапети по шаблон със синя, розова нли зелена боя. Таваните са дървени — от дъб, бор или орех, и често 

са украсени с великолепна, изящна резба. В средата на тавана има резбована дървена розетка, от която се спуска източно разноцветно фенерче, украсено с 

копринени ресни, или пък огледално стъклено кълбо. На масите има букети рози и други живи цветя, поставени в порцеланови вазички, изработени във Виена, а на 

Коментари

Още статии