Кога започва българската проституция

Добавено: Неделя, 08 Декември 2013г

 Колкото и парадоксално да звучи, съвременната проституция се появява в България едва в началото на ХІХ в. и има „вносен“ характер. Строгият живот на българското семейство около домашното огнище в периода на османското владичество се явява сериозна пречка за разпространението на този най-древен занаят. Но започват войните на Русия с Турция и с тях се появяват и първите му представителки. По пътя на руските войници през Европа се „присламчват“ цяла поредица от собственици на развлекателни „театри“, чиито „артистки“ имат сериозни претенции да разтушават войниците след битките.


Успоредно с опитите за модернизация на Османската империя в средата на ХІХ в. моралът във всичките ѝ подопечни територии започва силно да се клатушка. По време на Кримската война 1853–1856 г. висшите чинове на руската армия си позволяват да водят със себе си своите любовници, държанки, слугини и др. След края на войната част от тях остават да живеят в България и полагат основния камък на съвременната проституция в България. Тогава за пръв път в големите крайдунавски и морски градове – Русе, Свищов, Варна, Видин и др., започва да се говори за някакви си „ингилишки“ или руски „уруспии“. Освен с красотата си, те се отличавали и с „умението да примамват семейните мъже, като ги залъгвали по цели нощи в квартирите си“. Тези жени обаче работели „нелегално“ и се криели от турските власти.


През 1876 г. настъпва ерата на „либералния“ турски Митхад паша, поставил си голямата амбиция да реформира Османската империя по европейски образец. Заедно с европейските новости за пръв път по българските земи право на официално съществуване си извоюва и проституцията.


По-богатите турски чиновници, пък тайничко и някои заможни българи, започнали да посещават специалните заведения, за да разнообразяват всекидневието си. За гордост на българските майки обаче сред „уруспиите“ все още нямало нашенки. Целомъдрието, въздържанието и строгата нравственост, в която българските девойки били възпитавани от векове, се явявали сериозна пречка пред разпространението на явлението. А и патриархалните закони и съдът на обществото били доста строги. Достатъчно е да напомним, че в тези времена старейшините и духовните лица вземали цяла поредица от мерки само при подозрение в изневяра, камо ли пък за съзнателно прелюбодейство. Наказанията се простирали от обикновено мъмрене, пост и молитви, до затваряне на момата или невестата в къщата на махленския свещеник за определено време. Представете си само какъв позор за рода на жената би означавало това!


С първите успехи на руските войски на територията на България десетки групи проститутки от Одеса, Букурещ и Будапеща преминали Дунава и нахълтали в страната. Цветист спомен за „дашните“ девойки ни е оставил българинът Михаил Греков, участник в националноосвободителното движение, водач на доброволческа чета в Руско-турската война, а впоследствие сътрудник в Гражданската руска канцелария за управление на освободените български земи. Ето какво пише той: „В град Кюстенджа се събраха десятки хиляди мъже и може да се каза, нито една жена. За жените, що живееха със семействата си в тоя град, не става дума… ала жените дойдоха да търсят мъже. Тях ги изпрати доста културна Румъния като излишък на своите сили, а също и много жени чифутки (на тур. – еврейки) изпрати Австрия и Южна Русия. Дойдоха жени и от семейства, и (от) измета на обществото, да дирят стръв…“





Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г., чиито Балкански военен театър се разпростирал на преобладаващата част от територии от припечеленото. Наложило се руското командване да определи отделен офицер, гвардейския щабскапитан фон Бранденбург, който да се занимава с „тъжбите“ им. От тях за пръв път почтените българи научили, че „падналите жени печелят толкози, колкото рядко може да спечели най-порядъчния мъж“. Така например чифутката Ребека Тотлуб само за един месец спечелила 532 рубли. Господарката ѝ обаче ѝ дала само 150, а останалите присвоила за себе си при условие, че трябвало да ѝ брои половината от парите. За да оправдае грабежа, притежателката на заведението обяснила на фон Бранденбург, че въпросната Ребека не знае да чете и пише и че във всички случаи спечелените от нея пари не били такива, каквито тя обявила. Хитрата Ребека наистина не била грамотна, но извадила от пазвата си лист хартия, изпъстрен с цели редове от точки и колелца. От обяснението на Ребека се разбрало, че клиентите ѝ били три вида: по-бедните ѝ плащали по 1 рубла, офицерите й давали по една жълтица. Точките на листа означавали рубли, колелцата – жълтици, а колелце с точка по средата – две жълтици. Примитивната аритметика спасила проститутката. Притежателката била изобличена в лъжа. Фон Бранденбург дал на Ребека онова, което й се полагало.


Въпреки че патриархалното българско общество искрено се възмущавало от този лек и неморален начин за преживяване, това не била най-голямата беда. Най-важното било, че за пръв път по примера на европейките българските жени също опознали меда и горчилката на древния занаят. Според известния български лекар Стилян Кутинчев, живял във времето на модернизацията на България от края на ХІХ в. и началото на ХХ в., „руските разюздани войски слагат ръка и върху светостта на народната ни нравственост“ и изкушават в този занаят и някои българки – женската прислуга в хановете, хотелите, в ресторантите, в някои сладкарници. Много млади невести и девици принесли в жертва своя свещен дар в лицето на руските офицери и войници, а стотици от тях били „силом принудени да уталожват развилнялите се от алкохола страсти на руските пълчища“. Други стотици жени опетнили своята нравствена чистота под натиска на суровия съблазън от страна на руските офицери, та изгубили всяко чувство на целомъдрие и свенливост. Според автора това довело до „хиляди драми в семейния живот на българите“, в резултат на което много мъже от „непримирима тъга“ напуснали жените си, като ги оставили „на произвола на съдбата – сами да се борят всред безобразната паплач от руските и турските войски“.


Българите така се наплашили от фриволните залитания на руснаците, че дори започнали да крият жените си. Във връзка с това Василий Немирович-Данченко споделя един интересен случай, който звучи почти като виц. В Търново гладен руски офицер се приближил до лавката на един български хлебар. Вътре седял дебел, заможен търговец. Русинът го запитал: „Булка есть?“. „Има братушка, има…“ – отговорил българинът. „Ну, давай ее сюда, скорее!“ – зарадвал се офицерът. Българинът се окопитил и с крайно раздразнен тон отговорил: „Има булку, только едну – для себе…“. Помислил си русинът: „Виж, ти, какви подлеци! Ние заради тях 40 версти преход направихме изгладнели, а той, скотът, за булката му е жал…“. Впоследствие станало ясно, че „булка“ на български означава „жена“, та търговецът разбрал, че русинът иска жена му „как можно скорее“.


За огромния брой на проститутките, според тогавашните разбирания, известният руски кореспондент и журналист Василий Немирович-Данченко, описал многократно впоследствие и героизма на българските войници във войните за национална независимост, откровено заявява, че по целият им път през България руските войници и офицери са следвани от друга една, огромна армия от безделници и лентяи, водещи със себе си всякакви „артистки“ и „девици“ първо качество. Те опийвали войниците с подправени вина (ментета) и долнопробни цигари, след което цялата им икономия от пари потъвала в бездънните джобове на евреи, гърци и арменци, държащи стотици кафе-шантани. Въпреки че естествено офицерите и войниците не си давали парите насила, Данченко ги оправдава с израза: „Но поставете се в положението на офицера, който две години не е бил в женско общество: понятно е, че всякаква интернационална хиена ще му се стори едва ли не идеал за женственост и красота. Пък и на кой ли би му хрумнало, че под коприната и кадифето се крият ненаситни крокодили!“ Немирович-Данченко ни е оставил и доста цветисто описание на външния вид на първите проститутки. И тогава, както и сега, облеклото им често е граничело с кича. Пътувайки в единствената тогава в България железница по линията Русе–Варна, той среща един грък, който водел със себе си някакви „полудевици“ във „фантастични костюми, грамадни рижи перуки, с огромни евтини бронзови гривни и гердани, приличащи повече на кучешки нашийници“. Според гърка това били неговите „артистки“, които били „първи сорт“.


Групите от проститутки постоянно враждували помежду си. Скандалите ставали най-често между труженичките и господарката или господаря им, естествено заради стремежа на последните да си присвоят по-голямата част от изкараното. Постепенно къде доброволно, къде под натиска на собствениците, те се превръщат в неофициален контингент на проституцията. Това води и до първите опити в България за легализиране на стария занаят. За любопитния читател ще споменем само, че първият град, който се опитал да направи това, не бил София. Още в 1885 г. общината в гр. Берковица издала правилник за уредбата на намиращия се на територията ѝ публичен дом. През 1889–1892 г. това става в почти всички общини на по-големите градове. В столицата правилник за регулиране на положението на проститутките се появил едва в 1893 г. От публикацията на този правилник в „Софийски общински вестник“ става ясно, че в него се регулират редица въпроси, свързани с медицинския и полицейския контрол върху труженичките, а също така и таксите, които собствениците на публичните домове трябвало да плащат на общините. Тъй като по принцип тези заведения били източник на приходи за общините, отношението към тях в този период било доста снизходително и някои общини дори стимулирали появата им на своя територия.


За размера на проституцията в края на ХІХ и началото на ХХ в. можем да съдим по публикуваните от Стилян Кутинчев данни в книгата му за проституцията в България, появила се през 1906 г. През 1895–1896 г. в България имало 447 проститутки, а в 1903–1904 г. – 860. За София ситуацията е следната: през 1895–1896 г. проститутките са 58, а през 1903–1904 г. – 168, или са нараснали повече от три пъти. За медицинските власти това увеличение е твърде опасно. На фона обаче на броя на проститутките в другите европейските страни България си е направо „девствена“. Към момента на отпечатването на книгата, проститутките в Лондон са 60 000, в Париж – 40 000, в Петербург – 30 000, в Будапеща – 20 000, в Румъния – 2085, а в Сърбия – 1087. Така или иначе явлението било налице и държавата също била принудена да вземе отношение към проблема. През 1903 г. Народното събрание приело първия специален закон за проституцията. Днес, след толкова години, в нова, демократична България все още няма закон за проституцията. Периодично въпросът се повдига, но като че ли няма политическа воля за решаването му. затова в общественото пространство ще продължават да циркулират вицове от типа: „Чиновник в данъчна служба попълва документите на мераклийка да си плати данъците. – Какво работите? – Проститутка съм. – Хмм, нали разбирате, че не мога да напиша това, незаконно е! – Ами, пишете тогава гейша. – И това не става, не сме в Япония. – Добре. Напишете тогава партиен секретар! За миналата година съм приела 1435 члена!”


След войната за кратко време в по-големите български градове започват да се откриват специализирани заведения за проституция. Първоначално те съществуват нелегално, подвизавайки се под безобидни имена като „кючеклици“, „шантани“, „бардаци“, „дамски оркестри“ и др. Твърде бързо специалните заведения набират сила и се превръщат в „сборни пунктове за веселие и разтуха на бездомните мъже“.


И когато през 1885 г. избухва Сръбско-българската война, десетки проститутки вече започват да следват по петите и българските войници. Почти всички села и градове, през които преминава армията, освен арена на люти битки, стават и гнезда на разврат и разпуснатост. Заразата на лесните пари започва да става все по-привлекателна. Много български жени, чиито мъже загиват в боевете, стават проститутки, за да изхранват останалите си без баща деца. От войнишките редици проститутките постепенно завладяват и почтените общества в големите градове. През 1886 г. италианският публицист Вико Мантегаца посещава София и разказва за появата в столицата на една „хоризонтална“, най-вероятно румънка, прекарала „стаж“ в Париж и усвоила там „всичкото изкуство, вкус и разкош на прочутите парижки кокетки“. Тя се настанила в едно великолепно жилище в столицата, излизала на разходка с каляска с герб и лакей, теглена от два хубави коня, и от време на време устройвала в дома си интимни вечери. В тях участвали млади дипломати, аташирани в София, и придворни офицери.


Нещо повече, знаейки, че е ергенин, дамата дори си позволила „да сваля“ лично и княз Александър Батенберг. Наглостта на „хоризонталната“ разгневила почтеното столичното общество. Освен че разваляла добрите младежи, дамата редовно им изпразвала и джобовете. „А, заявява Монтегаца, „българите, имайки характер спестовен, не могли да гледат с добро око на „хоризонталната“, след като узнали, че тя накарала един свой поклонник да похарчи за нея няколко хиляди франка“. Преувеличен фантастично, фактът възбудил сериозни опасения, че „за няколко месеца може да бъде съсипана цялата елегантна софийска младеж“. Недоволствата и негодуванията растели от ден на ден. За случая започнало да се коментира като за важен държавен въпрос. Накрая князът не издържал, вежливо поканил дамата да напусне София и тя го послушала.


*Откъс от „Разкази от сянката на историята. Куриози и тайни от новата ни история“ (ИК Уникарт)-Цветана Кьосева. Тя е заместник-директор на Националния исторически музей. Преподава музеология в Нов български университет и в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Коментари

Още статии